Кафене "Блу"

Едно от най-добрите кафенета из града! Райън не бе сноб, но наистина тук правеха най-доброто кафе в цял Ню Порт, а в Ню Порт имаше доста кафенета.
Атууд не харесваше мола. Не харесваше лъскавия под, с който можеш най-спокойно да се огледаш. Не харесваше надутите хора, носещи по една камара чанти, пълни догоре с маркови стоки, които те оглеждаха с неприязън, ако минеш покрай тях. Не харесваше сезонната украса, коята слагаха всеки път, когато наближеше Коледа или Велиден или не дай си боже лятото. Странните прекалено сладки, тежки и лепкави миризми от ароматизаторите на магазините дразнеха носа и гърлото му и бляскавите витрини и неоновите надписи. Винаги бе живял напълно нормално без всичкия този ненужен блясък и в същото време осъзнава, че в момента той върви редом до момиче, което е отраснало покрай всички тези лампички и странни флорални миризми.
Но въпреки всичко това компанията на най-добрата му приятелка той не се чувстваше толкова не на място. Напротив. Той се чувстваше, сякаш точно тук трябва да бъде. 'Странно' помисли си той и се усмихна на един познат, който случайно мерна в магазина за комикси. Да бъде в присъствието на Каролайн беше някак вълнуващо. Винаги маше свежи идеи за това, какво да се прави, винаги можеше да каже правилното нещо, което да те успокои. Тя просто имаше подход с хората.
Най-сетне, минавайки покрай повечете витрини на втория етаж на мола, двамата стигна до кафенето. Не бе нищо специално - имаше голяма бар, а на тавана светеше една синя светлина, която придаваше на заведението известен чар. Малки светлинки помагаха на бармана да види какво сипва, а пред плота бяха наредили няколко високи стола. По нататък имаше и няколко метални маси, полирани и изтъркани до блясък, а край тях - метални столове със сини седалки. Многото синьо в интериора на кафенето определено се харесваше на Райън.
- Едно дълго еспресо - рече той на бармана, който упорито търкаше някакви чаши, след това погледна Каролайн, намеквайки и тя да си поръча.

Каролайн едва не се разсмя, когато забеляза как Райън с нежелание и погнуса оглеждаше мола. Ставаше й смешно и от острите погледи, които хората хвърляха и към нея. Дрехите й вече бяха почти сухи, но косата й все още бе влажна и подсказваше, че досега бе била на плажа. Забеляза някой от познатите на родителите си и има се усмихна, но те се обърнаха настрани и избегнаха усмивката й. Защо ли трябваше да са такива сноби? Нима и те на нейните години не бяха правили някакви щуротии, с които да засрамят родителите си?
Изведнъж Каролайн осъзна, че това не бе тема, на която имаше желание да разсъждава. Бе приела загубата на своите родители, но самия спомен за това все още я преследваше бясно и сигурно поради тази причина винаги отбягваше срещи със стари познати или дълги разкази за семейството си. Предпочиташе да мисли за леля си, но сега не й бе и до нея. Кар съвсем се бе унесла в мислите, така че дори не забеляза кога стигнаха до кафенете и се настаниха на бара. Май понякога наистина губеше част от спомените си.
- Аз... ъм... Искам едно айс кафе. - поръча бързо момичето, забелязвайки, че имаше и още очакващи малко внимание от бармана. Дори не се замисли какво поръчва, но бе сигурна, че желаеше то да бъде кафе и да не е горещо. По някакъв начин това бе нейният начин да избяга от лятната горещина. Щом съвсем се отърси от мислите си, Каролайн огледа кафенето. Съмняваше се да видя някой познат, защото кафенетата в мола съвсем не бяха в стила на останалата част от приятелите й. Тяхната единствена дестинация за пазаруване беше мола, а за кафе - центърът. Понякога дори се чудеше дали тези хора си нямаха някое хоби или нужда от малко разнообразие от ежедневните разходки из магазини и кафенета. Естествено този път Кар възспря мислите си преди да се бе изгубила отново из тях. Дори предпочиташе да не мисли за подобни повърхностни личности.
- Как са останалите? - попита Кар, обръщайки се към най-добрия си приятел. Нямаше представа какво да каже, за това сметна за достатъчно просто да попита за останалите от семейството. Не се познаваше толкова добре с неговите настойници, защото приятелския кръг на нейното семейство се състоеше от други членове, но можеше да каже, че семейство Коен бяха приятни хора и определено ги харесваше повече от всички онези повърхностни семейни приятели, чиито деца сега бяха нейни приятели и бяха точно копие на родителите си, но пък нали крушата не пада по-далеч от дървото.

Как са останалите? Този въпрос, макар и съвсем обикновен го изкара от релси и той нервно забарабани по плота на бара. Как бяха? Дори и той не знаеше. Бяха наред. Както винаги. Те бяха наред. Около тях винаги имаше драма - подпалени къщи, побои, но те всеки път бяха наред.
- Добре, Коен винаги са добре. - Райън се усмихна сърдечно при мисълта за семейството си. Да, той наистина ги смяташе за семейство. Когато майка му го остави и брат му влезе в затвора, те бяха най-хубавото нещо, което му се бе случвало някога. Едва ли щеше да бъде тук сега, ако не бяха те. И той им беше безкрайно благодарен за всичко, което те бяха сторили за него, макар че Атууд бе просто едно момче от улицата.
- А при теб как е? - Райън знаеше, че Каролайн бе пропътувала пътя до Ада и обратно, когато бе загубила родителите си и най-хубавото беше, че тя само му бе разказала всичко това, когато приятелството им се задълбочи. Двамата можеха да си говорят за сериозните неща без преструвките и фалшивото съчивствие, което Райън така мразеше. Не обичаше да се чувства слаб и хората, които постоянно го съчувстваха поради една причина или друга го караха да се чувства именно така. Това бе един от начините да накараш Райън Атууд да те удари в лицето. А райън Атууд обичаше да удря хората. Много.
- Няма значение, както и да е... - продължи Райън, когато Кар сведе глава и заби поглед в барплота в знак, че не ѝ е до говорене в този момент. Понякога беше така, те можеха прсто да си мълчат и да не се чувстват неловко. Това им бе специалното на тяхното приятелство. Радваха се на компанията на другия без да има нужда да ръсят празни и безполезни приказки.

Точно когато Каролайн живна отново и успя да се усмихна на Райън в благодарност на разбирането му, поръчките им бяха доставени на бара пред тях. Още една възможост, за да задържат малко по-дълго тишината помежду си. Точно тази напринудена тишина бе едно от любимите неща на Кар. Райън ниога нямаше да й се разсърди, защото не казва нещо. Останалите й приятели правеха точно обратното. Те винаги очакваха тя да каже нещо или ако тя нямаше представа какво да каже, то те поне очакваха да отгаваря на въпросите им или да коментира техните думи, а понякога Каролайн желаеше единствено малко спокойствие и тишина. Но как можеше да им каже това, след като те едва ли някога я бяха разбирали напълно? Все пак те винаги получаваха това, което желаят, а родителите им винаги избираха приятелите им. Може би те дори не я харесваха по характер, но тя бе част от техния елит и независимо от условията и личните преценки на околоните, винаги щеше да им се води приятелка. Каролайн отпи от кафето си, усмихвайки се леко, когато усети ледения вкус на напитката, която при обикновени условия се консумираше гореща. Постепенно мислите й я объркваха все повече и повече, докато не осъзна, че не желаеше да мисли за това. Изкараваше другите си приятели като пълни непукисти, каквито те всъщност бяха, но колкото и ужасно да се държаха с нея понякога, Кар винаги бе готова да им помогне, дори и когато бе чувала от свои близки, че не го заслужават.
- Радвам се, че всички да добре. - кимна тъмнокоската и отново отпи от айс кафето. При едни съвсем обикновени хора сигурно сега щеше да следва и въпрос към самия човек, но Каролайн добре познаваше Райън и знаеше, че той можеше без дори да се замисли да й отговори, че е добре, но истината бе, че и той нямаше да има желание да говори, ако трябваше да бъде искрен, затова пренебрегна този въпрос.
- Е, кажи ми откъде разбра за кафенето? - попита с престорен интерес Кар. Хм, кой ли не знаеше за това място? Всеки посетител на мола със сигурно го знаеше, но той не бе от редовните посетители, освен ако някой от семейство Коен не го бе домъкнал до тук за някоя нова придобивка или пък си бяха правили семейно събиране на по кафе... Е, можеше да има и милион други причини, но Каролайн нямаше намерение да изрежда всичките варианти в ума си, защото тогава отговорът вече нямаше да й е нужен.