Лавандуловата поляна

Student Брой мнения : 10 Join date : 08.07.2011

Вкъщи отново беше лудница.Поредната доза караници и крещене от страна на семейството ми.Може би ако се биеха щеше да е по-тихо и така на мен щеше да ми е по-лесно да се концентрира.Макар стаята ми да бе в най-отдалечената и скътана част на къщата всичко се чуваше.Понеже пристигнах скоро,а и изпуснах последните месеци училище трябваше да понаваксам с материала,но явно тук нямаше да стане.Излязах,но навсякъде беше пълно с хора.Явно хубавото време бе изкарало всички навън.Но все пак успях да си намеря една хубава полянка с лавандули.Понеже не исках да съсипвам цветята седнах облегнат на едно дърво и извадих учебника си.Тук беше наистина приятно,а и аромата изпълваше дробовете ми.
След поредната прочетена глава от учебника реших малко да се порадвам на слънчевото време и легнах на тревата.Но след малко усетих как нечия сянка закрива слънцето и отворих очите си.Беше момиче..

Карина имаше нужда от почивка. Семейството ѝ бе полудяло покрай последните ѝ прояви. На поредното глупаво събитие, на което тя и семейството ѝ присъстваха, бяха и всички други богати, капризни и префърцунени богаташи, които можеха да ядат само черен хайвер и да пият само Бордо, бутилирано през 1940 година. И понеже Деймос имаше нужда от отдушник, бе донесла малката си манерка, пълна с нейния добър приятел Джони Уокър. След няколко надигания на тази манерка тя започна да се клатушка и да говори на висок глас пред всички "приятелки" на майка ѝ, на които им пукаше само дали чаршафите, на които спяха бяха с повече от шестстотин нишки или не. Възмуждаваха се от дрехите на една, прическата на друга, обувките на трети, а Карина, като нова в града не познаваше никой и затова стоеше покрай майка си, докато баща ѝ говореше с този и онзи за ресторанта му. Когато Карина направи малката си изява под въздействието на алкохола, родителите ѝ се прибраха посрамени от нея и я наказаха.
Но Карина си беше Карина и в първият удобен момент се измъкна от къщата. Не знаеше на къде върви, не познаваша чак толкова добре Ню Порт, но седеммесечното ѝ пребиваване тук вече даваше плодове и тя съвсем спокойно се насочи към лавандуловата полянка, която я приютяваше всеки път, когато имаше нужда, без страх, че ще се изгуби из бетонената градина на това малко, но много богато градче.
Когато през погледът ѝ се изпречи поляната, тя вдиша дълбоко аромата на билката и това моментално успокои бушуващите мисли в главата ѝ. Ругатните, насочени към богатите и капризните също стихнаха, защото карина бе неспособа да загрози това омагьосано място с грубия си език. Тя направи една плаха крачка и кракът ѝ потъна в лавандулата. Сърцето ѝ се сви, когато видя, че бе настъпала няколко стръкчета, затова се върна назад и се насочи към едно дърво, намиращо се само на няколко метра от лавандулата. Но изглежда някой я бе изпреварил.
Полегнало не тревата, се намираше едно момче с приятен прасковен тен и кестенява коса. макар и със затворени очи, той се усмихваше и на лицето му се бяха появили малки трапчинки, които правеха спокойното м лице още по-спокойно и толкова красиво.
когато тя направи още една съвсем тиха крачка, тя премина пътя на слънчевите лъчи и непознатият стреснато отвори очите си. Светлината на слънцето се отрази в сините му очи и те заблестяха, все едно току що се бе събудил от дълъг сън.
- Аз, извинявай! - извини се Карина с някаква неприязън в гласа, че няма да може да е сама със себе си, но в същото време картината на момчето, отпуснат ей така на тревата, бе събудила някакво странно вълнение, което липсваше в глава и от известно време. Без каквато и да е покана тя седна до него и се усмихна чаровно, очаквайки някакъв отговор.

Student Брой мнения : 10 Join date : 08.07.2011

Слънцето блестеше точно срещу очите ми и първоначално не можах да огледам непознатата.Не знам кого очаквах да видя,някой познат?Няма как,все пак бяхме пристигнали преди броени дни.
-Аз,извинявай - каза момичето
Изправих се отново в седнало положение и щом навлязох в сянката на дървото погледнах момичето.Тя също седна до мен,облегната на стъблото на дървото.
-Няма нищо,заповядай! - поканих я като тя вече бе седнала - Ще се радвам на малко компания.
Очите ми оглеждаха непознатото момиче,oт широката и усмивка до босите крака потънали в тревата.
-Аз съм Дани! - представих се и подадох ръката си към нея

Карина се протегна и стисна ръката на момчето. Първата ѝ мисъл бе, че има мека кожа, а втората - че е адски чаровен. След това я пусна и се отпусна назад, разпилявайки махагоновите си коси по земята. Допирът на свежата трева я накара да потръпне, но след това тялото ѝ се зареди с такава енергия, че изведнъж умът ѝ се прочисти и Деймос се почувства така, сякаш можеше да пробяга десет километра преди да се измори. Сякаш целия заряд на тези стръкчета трева се вля във вените ѝ и обля цялото ѝ тяло със живителната си сила.
- О, Карина. - възкликна Дея, когато осъзна, че не си бе казала името по-рано. Тя се засмя, а с нея и Дани. - Какво правиш тук по принцип? Малко хора знаят това място...
Наистина ѝ бе любопитно какво правеше едно момче тук. Дрехите, движенията му издаваха някаква грация, която винаги присъстваше във маниерите и държанието на бляскавите и богатите. Понякога, наблюдавайки тези маниери Карина отказваше да си помисли, че и тя се държи така и че за околните и тя бе от онези капризни, вечно ненаситни богаташчета, които не искаха да докоснат нищо, по-евтино от сто долара. Боже как ги мразеше тези хора. Това бе и проблема на майка ѝ и баща ѝ - макар че ги обичаше безумно много, те не я разбираха. Не бяха сноби, в никакъв случай не бяха сноби, просто след успеха на веригата им ресторанти самооценката и на двамата порасна прекалено много и те бавно се превръщаха в тези хора, които Кар обичаше да мрази. Не искаше и да си представи, че повечето хора, с които се мотаеше от време на време след като се преместиха в Ню Порт бяха абсолютно същите - надути, заслепени от зеленината на парите, капризни, като една бездънна яма от глупави желания, която не можеше да се запълни. Тайничко, когато Карина минаваше по улиците, не веднъж си бе представяла как малките фръцли с перфектните нокти и тоновете грим се препъват в токчетата си и обелват носа си в паважа. Детско, да. Но пък щеше да я направи толкова щастлива.
- Та, от къде си, Дани? не съм те виждала наоколо, а аз съм тук от вече няколко месеца.
Деймос се усмихна чаровно отново и затвори очи, вдишвайки прекрасния аромат на лавандула.

Student Брой мнения : 10 Join date : 08.07.2011

-Та, от къде си, Дани? не съм те виждала наоколо, а аз съм тук от вече няколко месеца -попита момичето като се усмихна чаровно.Явно наистина се наслаждаваше на цветята и поляната.
-Попаднах на това място съвсем случайно.Имах нужда от малко спокойствие и тишина за да уча.Май е нещо като моята Нужна стая - в същата секунда,в която го казах осъзнах,че съм прозвучал като пълен идиот.Надали някой в това богатажко градче е чувал за Хари Потър.Всъщност аз самия не би трябвало да съм чувал,но пък това беше единственото нещо,което ми четяха като малък.И преди да и дам шанс да отговори допълних:
-И пристигнах преди няколко дни.

- Ха-ха, Хари Потър. - засмя се Карина и един куп спомени от детството ѝ нахлуха в главата ѝ. - Харесваш ми. - сръчка тя Даниел. - Рядко някой споменава нещо такова. Или се говори за маникьор, или за някое ново гадже, или за поредната разпродажба. Малко разнообрзие не боли, но на кой му пука какво мисля аз.
Деймос започна да си мърмори тихо за тези неща, а Даниел само я гледаше и се усмихваше приятелски, слушайки тихите ѝ ругатни, които бяха така неподходящи за момиче, чиито черти на лицето бяха така меки и нежни. Някак ругатните я правеха по-груба, макар че външно тя приличаше на безобидно момиче или може би бе точно обратно. Следкотоѝ носле и розовите ѝ устни смекчаваха дотолкова обидните думи, че те просто преставаха да бъдат обидни. Каквото и да беше Даниел я гледаше с интерес и кимаше, ако е съгласен с нещо.
- Та, щом си нов - накрая заговори високо и гордо Дея - трябва или да си влюбен в това място и в местните или да си го намразил от първия ден. При мен поне беше второто. Но както и да е.
Карина отбягваше точно това. Едиснтвеното нещо, което можеше да накара това място да изглежда грозно и досадно бяха спомените на момичето. Нищо друго не можеше да развали тази недокосната от хората полянка, беше просто невъзможно - всяко отделно стръкче лавандула се полушваше бавно и грациозно, като в танц, породен от глухата музика на вятъра, който шептеше в короните на дърветата и донасяше аромата на благоуханната билка до Карина и Дани и пълнеше дробовете им със свежестта си. Ако можеше Карина щеше да остане тук завинаги. Но уви, животът все някога щеше да я настигне и реалността щеше да я цапардоса през устата за всичките ругатни, изсипани по нея.
- А откъде си точно, Дани?

Student Брой мнения : 10 Join date : 08.07.2011

-Идвам от Ню Йорк,но не си спомням последния път когато бях там.Предпочитам да пътувам отколкото да се застоявам близо до нашите - казах и веднага се намръщих.Така ставаше всеки път щом заговорех за семейството си,с изключение на сестра ми.
-Защо мразиш този град? Всъщност не изглежда толкова лошо,за хората не знам,но аз мисля да му дам шанс - попитах и видях с каква омраза Карина говореше за това място.Явно всеки си има кирливи ризи и я разбирах.Погледнах я и видях с каква доброта и възхищение гледаше към цветята.Точно противоположния поглед на този от преди малко.Откъснах едно малко цвете и го сложих зад ухото и.
-Така май е по-добре - казах и и смигнах

Карина отговори на смигването на Даниел с широка чаровна, съвсем момичешка усмивка, също нещо съвсем различно от ругатните, които се сипеха по Ню Порт само преди минута.
- Може би хората. Градът е невероятен. Макар, че не е много голям, има от всичко по много. Можеш единия ден да си на някоя полянка като тази, а в следващия да отидеш на парти с купчина от приятелите ти. Проблемът са хората, както казах. Заслепени са от парите. Тук се смята за позорно да нямаш басейн или голф игрище в задния си двор или пък поне гардероб, пълен с дизайнерски дрехи. Хората са толкова капризни и надути, че са забравили, че светът не се върти около тях и че те всъщност са само пешки в ръцете на някой десет пъти по-богат, капризен и надут. Прекалено много от тях се надценяват, мислят си, че са най-добрите, най-искрените, най-истинските и красивите и когато кирливите им ризи излязат наяве и всичко рухне в краката им, те винаги хвълрят вината на личния си финансов консултант или на поредното си гадже. Хората тук са забравили, че не всички трябва да им угаждат. Някои от момичетата, които ще срещнеш тук са израстнали в такива семейства, израстнали са покрай понита и големи розови стаи, докато други трябва да започват работа на десет. Тук всеки скандал е голям, а когато е замесен и някой новодошъл, той веднага бива одумван.
След тази дълга реч и обяснението защо градът отдавна е изгубил чара си за Карина, тя си пое дълбок дъх и пое във дробовете си свежестта на вятъра, наситен със аромат на лавандула. След това прокара ръка през махагоновата си коса и когато пръстите ѝ се оплетоха с малкото цвете тя го взе в ръцете си и го помириса, поемайки благоуханието му. Сладникавата миризма замая главата ѝ и тя несъзнателно положи глава на рамото на Даниел. Когато усети допира на лицето ѝ до тениската му, тя разко вдигна глава и я тръсна.
- Ню Йорк, значи? Аз съм от Южна Каролина. Малък град на име Салвейшън.

Student Брой мнения : 10 Join date : 08.07.2011

Чудех се как може да говори с такава омраза за хората,а пък с такова очарование за града.Е,не знам как,но успя да привлече вниманието ми.А и тази смяна на емоциите при мене беше някак странна,но и много сладка.
-Е,понеже съм нов няма как да знам всички тези неща за това място.Какво ще кажеш да си ми екскурзовод поне за един ден? - предложих и се усмихнах.Надявах се да приеме.
След това за малко момичето допря главата си до рамото ми и почувствах колко силно бие сърцето и.
- Ню Йорк, значи? Аз съм от Южна Каролина. Малък град на име Салвейшън.
-Извинявай,но не съм го чувал - отговорих като и се усмихнах.Явно беше малко неловко,но пък мен това,че се облегна на мен не ме притесни.

ПП:Сори,че е кратко и чак сега,но нямам много време