Плажът по западното крайбрежие

Нима не можеше поне веднъж да промени ежедневието си? Всъщност Каролайн въобще не се учуди от този въпрос, защото и тя самата все още не знаеше какво точно търсеше на плажа, след като очевидно бе сгрешила, че ще е оживено.
- И се радвам да те видя. - отговори саркастично Кар на въпроса му, докато не откри по-добър отговор. - Кафенетата са скучни през лятото.
Е, не всичко бяха и по-скоро Кари се опитваше да избягва прекомерния досег с тях, след като имаше навика да стои там с часове и пропускаше доста от хубавото време, което прекарваше в подобни задушни места.
- А ти да не опитваш да останеш без въздух? - попита на свой момичето си също се отпусна на пясъка. Загледа се в синьото небе и се замисли, че можеше да стои така с векове, което бе доста нереалистична мисъл. Тя не бе от най-спокойните и мирни хора на света и все някога щеше да й омръзне просто да стои и да гледа към небето, но за момента това бе предпочитаното от нея занимание. Също така се замисли и колко отдавна познаваше Райън. Не беше от години, но на моменти можеше дори да предположи, че се познаваха от доста по-дълго от реалното време. Зачестеното му дишане й напомняше, че досега бе бягал и Каролайн се зачуди колко ли километра бе пробягал, но реши да изчака с каквито и да било думи. Все пак той все още се опитваше да нормализира приема на кислород към дробовете си, а тя вече бе готова да говори, но пък и това беше странното. Как можеха да поддържат толкова добро приятелство, щом тя можеше да говори с часове и то съвсем несвързани неща, докато Райън бе по-тих и бе рядкост да го разговориш за повече от две думи. Кар обърна глава и го погледна. Все още дишаше учестено и примижаше към слънцето, но изглеждаше някакси по-безгрижен, сякаш тичането му се отразяваше като бягство от всичко и всички. Може би не бе зле някой път и тя да опита подобно занимание и ето, че стоенето върху пясъка и гледането към небето й омръзна. "Омръзна" бе прекалено силна дума, защото сигурно можеше да постои още, но нещо не я оставяше на мира. Както винаги Каролайн винаги беше готова с някоя нова и шантава идея. Понякога с дни просто стоеше и мислеше подобни идеи, но те никога не бяха чак толкова добри, колкото тези, които й хрумваха на мига. За момент Кари съжали, че не си бе облекла банския, но бързо се отърси от тази мисъл. Колко ли пъти се бе прибирала измокрена от дъжда, тъй като нямаше навика да си взема чадър? А и като погледна отново към Райън, осъзна, че той едва ли би отказал лека разхлада след толкова километри под слънцето. И съвсем безрасъдно и по детински Каролайн се затича към морето без да казва каквото и да било.

Райън искрено се засмя. Отдавна не бе правил нищо прекалено спонтанно и неизказаната идея на Каролайн му допадна. От смъртта на Мариса животът му бе станал толкова сив и незначителен, непотребен. Не веднъж си бе мислил дали просто да не се самоубие, но колкото и нещастно да бе ежедневието му, Райън бе хем оттимист, хем реалист и вярваше, че все някога щеше да се случи нещо хубаво, нещо което да го накара да забрави миналото и да обърне поглед към бъдещето. Толкова всячески се опитваше да намери тази прашинка щастие, че когато накрая нещо такова се случваше той сграбчваше момента в силните си ръце и не пускаше. Лъчът светлина и топлина, които донасяше всяка една такава щастлива случка гореше и тлееше в него в продължение на дни, ако ли не седмици, докато накрая нещо отново не се объркаше и животът му отново не придобиеше тази така позната и досадна сивота.
Райън стана бързо и грижливо изтупа всяка отделна песъчинка от тъмносините си шорти. 'Не искам да намеря пясък след това' помисли си той и се усмихна на себе си. След това хвана краищата на сивия си потник и набързо го свали, защото не искаше после всяка дреха по него да бъде мокра. Нямаше да е чудо, ако изстинеше след някой от бърните повеи на вятъра. Потникът тупна глухо и без звук на пясъка, а Райън изтича след Кар и я хвана през кръста, хвърляйки я във водата. Лъчезарният ѝ смях огласи празния плаж и тя цопна във водата, разплисвайки вода навсякъде и образувайки малки вълнички, които се удряха в корема на Райън и отскачаха на друга посока. Досегът на морската хладна водя до неговата кожа бе божествен. В първия момент всеки мускул в тялото му се сви и разпусна изведнъж, но когато той потопи цялото си тяло под вода и блокира атаките на летните лъчи той се изпълни в блаженство и си позволи бавно да изплува на повърхността. Тънкият филм вода, която покриваше горите му гърди го охлаждаше и сега слънчевата топлина дори бе приятна.
В същия миг от някъде Каролайн скочи на гърба му и той изгуби равновесие. Двамата паднаха със смях в океана и отново се изправиха.
- Де не би да се измокри?! - изкрещя той весело и отново подхвърли момичето в спокойните води на морето.

Кари отново изплува на повърхност и продължаваше да се смее. Не знаеше дали се смееше, защото й бе забавно или все още се радваше, че й бе дошла толкова добра идея, но и двата случая можеха да я накарат да се усмихне и очевидно успяваха. От косата и дрехите й се стичаше вода, но това бе най-малкия й проблем. Колко ли дрехи бе третирала по подобен начин, но нито за миг не бе съжелява.
- Не се мисли, че си останал сух. - не му остана задължена Каролайн и за да затвърди думите си плисна вода към него. За миг се замисли колко отдавна не се беше държала толкова детински. Просто следваше инстинктите си и не мислеше за нищо друго, освен за забавлението. Понякога се нуждаеше точно от такива моменти, в които да не се интересува от останалите. Нямаше никакъв интерес към останалите хора на плажа, ако въобще имаше такива, защото постепенно те все повече оредяваха. Кар срещна веселия поглед на Райън преди отново да се потопи изцяло във водата и да заплува в неясна посока. Обичаше да дразни другите и след това да изчезва толкова неочаквано.
В същия миг отново показа глава, заставяйки от дясната му страна, усмихвайки се дяволито. Замисли се колко бе лесно да разведриш някого, но бе особено полезно, ако избереш точния момент. Каролайн се почувства като приятелката на годината, защото винаги знаеше какво да стори в даден момент, а и бе хубаво да осъзнаеш, че мястото ти в обществото не трябваше да определя държанието ти към останалите.
- Само това ли можеш? - попита предизвикателно момичето и отново се изгуби сред водата. Нямаше никаква представа какво точно целеше с думите си, но едва ли бе нещо определено. Тя приемаше думите си като обикновени думи, а не като велико предизвакателство. След миг Каролайн стоеше на около половин метър от Райън и продължаваше да се смее като причината за смеха й си оставаше неясна.

Райън се огледа и в един момент си помисли, че бе загубил Каролайн изпод водата. Затърси я с поглед по плажа, но той бе празен, така че тя щеше лесно да се види. Но там нямаше. Нямаше ги нито кафевите ѝ големи очи, нито дългата ѝ чуплива кестенява коса, нито порцелановото ѝ тяло. Той въздъхна отегчено, когато изведнъж всички мисли от преди няколко часа отново нахлуха в главата му. 'Мамка му' помисли си той, отчаян, че миналото отново го е настигнало с всичкия товар от спомени и болка. Беше му писнало да бъде мълчалив, мрачен, на лицето му да е изписана само безкрайната омраза към онова копеле, който бе отнел любовта на живота му.
Тогава той отново чу лъчезарния смях на приятелката си и си отдъхна, изведнъж загърбил всичко това. В тези няколко секунди на самота той се бе почувствал толкова изгубен, толкова наранен - очните му ябълки запулсираха и изведнъж го обзе един яростен глад за ласки, за прегръдки, за докосване, за целувки, една жажда за близост. И макар че вече виждаше Каролайн да се смее на две ръце разстояние от него, този глад все още бушуваше в него, караше ноздрите му да се разширят, кръвта във вените му да закипи, а мускулите му се схванаха за секунда и той изпита режеща болка, която го подкоси и той падна с плисък сред хладките вълни на Тихия океан. След това се засмя и побягна към Кар, ако това което той правеше се наричаше бягане, тъй като водата му пречеше да поеме пълен контрол над крайниците си. Той я вдигна през кръста и я задържа в обятията си. Засекунда си помисли, че ще я целуне - бяха толкова близо един до друг - но той се престори, че не бе направил нищо подобно и я подхвъли игриво във водата. В тази секунда той си помисли, че с тяхното приятелство бе свършено. - Не си мислете друго - Райън намираше Каролайн за привлекателно момиче, това бе трудно да се отрече - но никога не би се помислил двамата да бъдат нещо повече. Тя беше там в най-тъмния период на живота му, помагаше му, чувстваше болката му, тя му беше като сестра. Едно от малкото хубави неща, които му се бяха случили след смъртта на Мариса беше Каролайн и той не смяташе да впусне това прекрасно приятелство във лудата въртележка на любовта. Просто не го чувстваше. Този момент, когато лицата им бяха страшно близо, съвестта му се завърна, обля го със студен душ и той се почувства така, все едно му бяха зашили плесница.
- Ъм, аз излизам. - рече той през смях, когато Кар сама се препъна, идвайки към него, и падна шумно. - Хайде, стана ветровито.
Когато двамата излязоха, Райън забелязаха, че екранът на телефона на приятелката му светеше, съобщавайки, че тя има ново съобщение. Тя го вдигна, натисна няколко копчета и прочете съдържанието на съобщението. Тя се загледа в негои преглътна шумно.
- Добре ли си?

Точно тези съобщения бяха най-омразните за Каролайн. Знаеше, че не може да бъде любимка на всеки, а и не се целеше към това, но наистина бе ужасно да знаеш, че някой винаги ще те наблюдава. Всъщност такива неща не бяха рядкост в Опиндж Каунти, където имаше прекалено много любопитни персони, но пък Кар винаги изпадаше в някаква параноя, щом се случеше нещо не толкова нормално, а определено не бе нормално да получаваш някакви странни съобщения. Кари забеляза погледа на Райън, който сега бе прикован към телефона в ръцете й, надявайки се, че не можеше да види нищо от написаното. В същия момент с доста усилие момичето възвърна лъчезарната си усмивка, която сега бе по-точно не толкова достоверно копие на истинската и захвърли телефона на пясъка.
- Да, просто беше нещо, което не очаквах. - измърмори една доста достоверна лъжа, защото не бе очаквала подобно съобщение, но не смяташе да задълбочава разговор в тази насока, защото сама нямаше желание да говори по тази тема. Още повече, че тя никога не се бе опитвала да замести някого. Може би на моменти за околните изглеждаше по този начин, но единствено тя знаеше точно какво цели. Познаваше Райън отлично и той бе един от най-близките й приятели откакто се бе завърнала в Калифорния, ако не бе и най-добрият, защото на моменти имаше чувството, че останалите й приятели не бяха онези, които бяха преди да се запознаят с нея. Повеят на вятъра успя да разсея мислите й. Каролайн обожаваше морския бриз, но в момента не бе много в настроение, за да му се зарадва. От дрехите й продължаваше да се стича вода, която при досега на бриза до тялото й, караше Кар да потреперва. Момичето отметна един мокър кичур коса от лицето си и отново погледна с усмивка към Райън.
- Мисля, че е най-добре да си сменя дрехите. - костатира тя, усещайки как зъбите й леко потракваха, а въпреки това навън все още бе горещо. Слънцето не се бе скрило, а лъчите му все още горяха над плажа. Каролайн бе готова да си тръгне, но нещо я спираше и тя единствено се надвеси над сандалите си и ги взе в ръка.
- Ти какво мислиш да правиш? - попита съвсем спокойно. Мислеше дори да покани Райън на кафе или пък някое друго място, защото знаеше, че той не беше много по тези кафени неща, но той й се стори доста замислен, за да предлага каквото и да било в момента. Сигурно щеше да изчака неговия отговор, а и кой знае, сигурно вече си беше подредил целия ден.

Райън се зачуди. Сякаш точно като по часовник коремът му поркъркори и той се усмихна, готов с отговора си. Изглежда дългото бягане по плажа, а след това и малкото водно приключение с Каролайн му бе взело силите и го изморило.
- Какво ще кажеш за мола? - Каролайн впери най-очудения си поглед в него и се дръпна една крака на страна от изумление. Точно Райън не бе от хората, които искаха просто ей така да се мотаят в мола, да гледат по витрините и все пак да не купят нищо. Не харесваше онова безцелно скитане по лъскавите коридори на магазина или бляскавите табели на магазините. - Хайде де, не ме гледай така. Преди прекарвах доста време по тези закусвални. И без това съм гладен. А като гледам и ти няма да откажеш един сандвич.
Райън вдигна потника от пясъка и го изтупа грижливо. След това набързо го навлече, а Кар все още гледаше с почуда момчето, докато той се обличаше. Изглежда не вярваше, че точно Райън някога щеше да каже тези думи.
Беше чудо как покрая Каролайн, Райън не бе дори помислил за не толкова скорошните случки, които го беляза завинаги и го промени коренно.
Докато двамата крачеха по плажа, всеки мислеше за своите си неща, но всичко бе толкова спокойно, че на Райън му хареса просто да върви без да знае всъщност на къде отива, по простата причина, че молът се намираше в другата посока. Слънцето все още галеше с лъчите си празния плаж, но следобедния вятър компенсираше топлината на лъчите. Морската повърхност отразяваше слънчевата светлина и превръщаше водата в нажежено до бяло желязо. Вълните се плискаха тихо в брега, предаващи свежестта си на земята. Във въздуха се носеше приятната миризма на какао и мента, която изпълваше дробовете на хората и прочисваше главата им от ненужни мисли.
- Ъм, така де, - започна Райън, почестваки се по тила - къде отиваме?

Каролайн се бе замислила и вървеше напред без да се оглежда, но когато Райън попита накъде отиваха, тя се спря и се огледа. Пътят й бе познат. От тук не се минаваше за мола. Всъщност можеше да се мине, но пътят бе по-дълъг, отколко от другата страна на плажа, но все пак тази посока й не позната. Винаги минаваше от тук, когато се прибираше и тогава осъзна, че несъзнателно бе тръгнал към вкъщи без да се замисли, че те трябваше да отидат в мола. Е, едва ли мислеше да ходи дотам с тези дрехи, но пък защо просто не бе казала на Райън, че може да се срещнат направо в мола, а го повела по по-дългия път.
- Определено не отиваме към мола. - засмя се Кар, щом откри грешката си и погледна в обратната посока. Сега бе моментът, в който се замисли какво да каже. Да предложи да се срещнат в мола, просто да се обърне и да тръгне натам или да сподели разкритието си. Момичето погледна към океана и усмивката й бавно изчезна като така и не се завърна по-късно, когато най-сетне реши да каже нещо.
- Аз живея малко по-нагоре. - изръси съвсем неочаквано и нямаше представа как трябваше да се приеме това. - Нали мислех да се прибирам и явно несъзнателно съм тръгнала натам.
Второто й изречение поне бе по-смислено и обясняваше много от неясностите. Само, че не реши дилемата й. Сега Каролайн се зачуди накъде да тръгне. По принцип не се интересуваше от хорското мнение, така че нищо не я възспираше да отиде до мола, а и в центъра бе по-горещо. Там морския бриз се чувстваше по-леко, а слънчевите лъчи бяха по-жестоки към невинните минувачи, дори и в късния следобяд. Кари постоя още малко, след това се обърна и тръгна в обратната посока. Нали все пак отиваха към мола, така че наистина бе доста по-пряко, за да минат от другата страна на плажа.
- Хайде, нали беше гладен? - попита тя, вървейки напред и погледна назад, където Райън също се бе спрял и се бе замислил над нещо или просто се бе разсеял. Или пък пясъка на това място бе изключително интересен, щом с такъв интерес го изследваше. Каролайн също се спря и го изчака. Не разбираше какво толкова бе приковало вниманието му в този пясък, но и не се позаинтерсува. Вместо това веднага намери нова тема за разговор.
- Откога започна да харесваш молове? - попита с лека ирония. Не целеше да го обиди, но наистина бе учудена от внезапната идея да отидат точно там. Имаше още милиони места, в които също предлагаха храна, но явно Райън все пак бе решил да се смеси леко с тълпата на богатите, които винаги обикаляха мола и се радваха на всяка нова покупка, въпреки че Кар се бе убедила, че това не бе единственото място, където можеше да се открият хубави неща.

Откога Райън започна да харесва моловете? Този въпрос, толкова обикновен по същество, го накара да се замисли за промените в живота му. Беше му ясно, че денят, в който Трей бе решил да крадат кола, бе най-щастливият ден в живота му. Преди три години Атууд нямаше и да може да си представи, че ще се мотае с хора, чиито джобни ще са колкото дохода на семейството му за целия месец. Той се усмихна едва-едва, надяващ се Кар да не е забелязала как крайчетата ма устата му се разместиха, а след това отново си върна отегчената, но не чак толкова, физиономия на човек, изгубил голямата си любов.
- Аз, аз... - започна да заеква той. - Не знам. Отдавна. Не... не, че го харесвам толкова много. Просто харесвам кафенето там. Познаваш ме много добре - молът е най-омразното ми място.
Той се засмя и погледна в далечината. На около един километър откъдето седяха сега се белееше една хубава голяма къща. Зоркото око на Райън можеше да забележи портата от ковано желязо, големите кристалночисти прозорци, виждаше се и верандата, по която сякаш бяха накацали всевъзможни растения - саксиени, няколко дървета, имаше дори и лехичка с петунии.
- Това ли е къщата ти? - попита Райън, очарован от архитектурата на дома на Кар. - Огромна е. - възкликна той и направи няколко крачки натам, макар все още обърнат в посока към мола.
Каролайн само кимна, потвърждавайки изтъкнатото от Райън и двамата отново закрачиха по плажа, но този път в правилната посока. Едно нещо обаче не даваше мира на Райън. Когато получи онова съобщение Кар се бе стъписала, все едно пред нея бе умрял човек. Толкова ли бе сериозен или неочакван този СМС. Това го подлудяваше. макар и тих по натура, той бе любопитен и рядко се сдържаше да не разбере, всичко, което иска.
- Е, какво пишеше в онова съобщение?

Каролайн се опита да прикрие новата вълна на шок, която бе напът да я завладее. Нямаше представа какво да му отговори. Бе сигурна, че сигурно нямаше да я разбере, а и самата тема бе доста объркана. Не толкова объркана, колкото неприятна за разговор. Може би бе по-добре да измисли нещо, което да каже, а все някога сигурно щеше да си признае цялата истина, но досега никога не се бе чувствала принудена да излъже някого и още по-трудно й бе да измисли достоверно оправдание, щом се отнасяше до Райън.
- Нещо, което едва ли би искал да чуеш. - отговори накрая Каролайн без никакви лъжи. Нямаше намерение да съсипва това приятелство с милиони от оправдания и измислени истини, надявайки се, че така ще е по-добре. В повечето случаи бе оптимист, но това не я правеше такава, каквато не бе. В подобни случаи бе по-скоро реалист. Винаги намираше начин да сподели нужното, а такъв заобиколен отговор бе идеален за момента. Самата Каролайн бе страдала от подобни "оптимистични" и приятелски думи, така че бе твърдо решена да не постъпва по такъв подъл и наивен начин.
Изведнъж момичето усети внезапна нужда от по-позитивни мисли. Нужно й бе да мисли за нещо по хубаво. Например за кафенето, към което предполагаше, че отиват. Да, там бе хубаво. Особено хубаво през лятото, защото ,както целия мол, и то бе климатизирано и нямаше как да се оплачеш от жегата, а останалите кафенете бяха все затворени, но задушни или ако имаха маси отвън, за да бъде по-прохладно, то те винаги бяха заети по това време, когато наистина бе прохладно. В мислите й дори се зареди менюто, което не бе попадало в ръцете й толкова често, но бе запомнила част от него. Това бе и една нейна странна мания - обичаше да чете менюто на дадено заведение, докато не го научи наизуст. Тази мания понякога бе и доста полезна, защото не й се налагаше да чака подобно листче, особено когато бързаше и просто се нуждаеше от нещо бързо и леко.
- Там предлагат чудесни неща. - каза след дълго мълчание Кар и се усмихна на себе си, докато все още си припомняше менюто. След миг вдигна поглед към Райън и забеляза леко обърканото му изражение. Зачуди се откога ли я гледаше по този начин. От момента, в който каза, че едва ли би желал да знае съдържанието на съобщението или от преди миг, когато бе казала нещо относно менюто, но така и не поясни за какво точно говореше.
- Говоря за кафенето в мола. Току-що се сетих за менюто и си припомних, че там предлагат много хубави и стойностни неща. - допълни тя, рискувайки с избора на причината, но пък втората й се стори по-логичен повод за подобен объркан поглед.